"По жицата" от Йордан Йовков

За какво разказва "По жицата"

Петър Моканина е овчар. В горещ летен ден той пасе стадото си на поляна край шосето и шие цървули. При него се отбива непознат селянин. Селянинът е висок и едър, но е беден и бос. На шосето го чака каруца с един кон. В каруцата седи жена му, а отзад лежи болната им дъщеря Нонка.

Селянинът се казва Гунчо. Той е от село Кичук Ахмед, което вече се нарича Надежда. Обикаля селата и продава хума, вид глина, която купуват жените. Така семейството се прехранва. Гунчо пита Моканина колко път има до село Манджилари и дали не е виждал там бяла лястовичка.

Историята на Нонка

Гунчо разказва, че децата им не живеят. Две-три са починали още малки и им е останало само това момиче. Нонка е към двайсетгодишна. Това лято тя моли баща си да я пусне да жъне с другите момичета. Една нощ спи на полето между снопите и се събужда със змия на гърдите. Тя сграбчва змията и я захвърля. Змията не я ухапва, но оттогава Нонка вехне и я боли в гърдите. Гунчо сам не знае дали това е било сън, или истина.

Семейството е сменило много лекари, но нищо не помага. Тогава кумицата им Стоеница им носи новина: в Манджилари се е явила бяла лястовичка. Според нея такава лястовичка се появява веднъж на сто години и който я види, оздравява от всяка болест. Гунчо признава, че самият той не вярва. Тръгва заради жена си и заради болното си дете.

Защо заглавието е "По жицата"

Жицата е телеграфната линия покрай шосето. Краят на лятото е, наближава Преображение и лястовичките се събират за отлитане. Толкова много са накацали по жицата, че тя е увиснала "като броеница". Всички обаче са черни. Нонка лежи в каруцата и гледа лястовичките по жицата. Когато каруцата тръгва, Моканина вика след нея: "Все по теля, все по теля!" Жицата е пътят към Манджилари, но е и мястото, където момичето търси своята бяла лястовичка. Затова заглавието свързва пътя на семейството с надеждата му.

Истината и милостивата лъжа на Моканина

Моканина отговаря честно: "Нито съм чувал, нито съм виждал." Веднага обаче разбира, че така може съвсем да отчае тези хора. Затова добавя, че щом има бял бивол и бяла врана, може да има и бяла лястовичка. Когато стигат до каруцата, Гунчо казва на дъщеря си, че човекът е виждал лястовичката. Нонка пита: "Ще я видим ли, чичо?" Очите ѝ светват.

Моканина вече не може да каже истината. Нещо го задушава и очите му се премрежват. Той обещава на Нонка, че е видял лястовичката със собствените си очи и че тя също ще я види и ще оздравее. Майката затваря очи и заплаква.

Защо Моканина лъже

Читателят знае, че Моканина не е видял бяла лястовичка, защото малко по-рано той сам го е казал на Гунчо. Лъжата му не идва от хитрост, а от състрадание. Той не може да излекува Нонка, но може да не ѝ отнеме надеждата. Даже бащата, който не вярва в лястовичката, казва на дъщеря си, че човекът я е виждал. И двамата мъже лъжат от обич и от жал.

Началото и краят

Разказът започва и завършва при Моканина и стадото му. В началото той пъди кучетата, за да не нападнат непознатия селянин. В края се връща при овцете и пак се хваща за цървулите. Между двата момента обаче той се е променил. Не може да забрави срещата и извиква: "Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!" Последното изречение е: "И пак се загледа подир каруцата."

Йовков не казва дали Нонка ще види бяла лястовичка и дали ще оздравее. Краят остава отворен. Важното не е какво ще стане в Манджилари, а какво става в душата на Моканина, когато вижда чуждото страдание.

Защо тази творба е за надеждата

В учебника на издателство "Просвета Плюс" "По жицата" е в раздела "Надеждата". Гунчо е сменил много лекари и сам не вярва в бялата лястовичка. Майката и Нонка обаче вярват. Моканина избира да не им отнеме тази вяра. Думите му не лекуват Нонка, но карат очите ѝ да светнат. Йовков показва, че надеждата понякога е единственото, което един човек може да подари на друг.

Как е изградена творбата

"По жицата" е разказ. Той е кратък, има малко герои и действието се развива на едно място, на поляната край шосето. Вътре в разказа обаче има други разкази. Гунчо разказва за семейството си и за болестта на Нонка. В неговия разказ звучат думите на Нонка за змията и думите на Стоеница за бялата лястовичка. Така от няколко реплики научаваме цял живот, пълен с бедност и загуби.

Повествователят вижда всичко и знае какво мисли и чувства Моканина, но не изрича направо поуката. Той показва жестовете на героите: треперещите пръсти на Гунчо, докато свива цигара, плача на майката, светналите очи на Нонка. Читателят сам разбира колко голямо е страданието им.