"Една българка" от Иван Вазов

За какво разказва "Една българка"

Действието започва следобед на 20 май 1876 година. Това е денят, в който четата на Христо Ботев е разбита при Вола във Врачанския балкан. На брега на придошлата от дъждовете река Искър, срещу село Лютиброд, баба Илийца от село Челопек моли турското заптие хаджи Хасан ага да я пусне на ладията. Ладията е голяма лодка, с която се минава реката. На ръце баба Илийца носи двегодишното си внуче. То е сираче и е болно от две седмици. Тя бърза към Черепишкия манастир, за да му прочетат молитва за здраве.

Малко по-рано, докато слиза през гората към реката, баба Илийца среща млад четник. Той е гладен, куца, облечен е в странни дрехи с ширити и носи пушка. Тя му дава сухите корички хляб, които са ѝ останали, и обещава да се върне през нощта с хляб и друга дреха. Сега иска да спаси "два живота": на внучето и на момъка.

В манастира игуменът го няма, той е в Берковица. Посреща я калугерът отец Евтимий. Той се страхува и от турците, и от бунтовниците и чете молитвата нетърпеливо и сърдито. Баба Илийца се опитва да му каже за четника, но той не иска да чуе нищо. Тя тръгва обратно още същата нощ. На излизане тайно взема една дреха за момъка, като мисли, че е на ратая, работника в манастира.

На брега колибата на лодкаря е празна, а веригата на ладията е заключена с катинар за дебел кол. Баба Илийца се бори с кола половин час, докато го изтръгне от земята. После сама прекарва ладията с детето през бурната река. В гората дава на момъка хляб и дрехата. Когато той я облича, баба Илийца вижда, че това е калугерско расо.

Двамата тръгват към дома ѝ в Челопек, но започва да се съмва и отсреща се чуват гласове. Баба Илийца казва на момъка да се крие в гората до вечерта. В този миг тя пипа внучето и изплаква: "Та то е умряло, ръчиците му лед!" Момъкът тръгва сам през гората, а тя му извиква, че довечера пак ще го намери там.

На сутринта голяма потеря от черкези и башибозуци стига до челопешката гора. Тя търси друга група четници, които са се спуснали от планината. От една кошара гърми пушка и водачът на потерята, Джамбалазът, пада убит. В кошарата после намират момъка, облечен в калугерското расо. Той е застрелял Джамбалаза, а после се е самоубил. В последния абзац научаваме, че внучето е оживяло. Баба Илийца вярвала, че детето дължи оздравяването си не толкова на молитвата на сърдития калугер, колкото на "добрината, която не можла да направи, но искала от сърце да направи".

Истинската жена зад баба Илийца

Разказът не е измислица от начало до край. През 1899 година Иван Вазов пътува до Врачанския край, за да види местата, където четата на Ботев е била разбита. По пътя спира в Челопек, а хората там му разказват какво помнят от май 1876 година. Така писателят научава за жена от селото, която с риск за живота си е укривала беглец от четата. Казвала се Пена Цветковска, родена около 1820 година, а по обичая на времето я наричали Илийца - по името на мъжа си Илия. Именно тя става прототип, тоест първообраз, на героинята в разказа.

От "Челопешката гора" до "Една българка"

Вазов пише разказа след пътуването. Под текста стои дата: октомври 1899. Същата година разказът излиза в списание "Българска сбирка" под заглавието "Челопешката гора". Днешното заглавие "Една българка" идва три години по-късно, през 1902 година, когато разказът излиза в сборника "Пъстър свят". Тогава Вазов прави и поправки в текста. Заглавието вече не сочи мястото на случката, а героинята. И точно тя остава в паметта на читателя.

Кой е кой в разказа

Баба Илийца е обикновена селска жена, но постъпва необикновено смело. Четникът, на когото помага, е двайсетгодишно момче, гладно, премръзнало и уплашено. Той вижда в нея "своя майка, свой спасител, свое провидение". Срещу тях стоят турските заптиета и черкезката потеря, които преследват бегълците. В манастира баба Илийца се сблъсква с калугера отец Евтимий. Той два пъти я нарича "луда": първо, защото го кара да отвори манастира посред нощ, после, защото иска да си тръгне в тъмното. Евтимий мисли най-вече как да опази манастира. Баба Илийца мисли как да помогне на другите. Точно тук е идеята на разказа: обикновеният човек може да прави добро, без да търси признание, дори когато го е страх и другите го наричат лудост.

Как е изградена творбата

"Една българка" е разказ - кратка повествователна творба с малко герои и едно основно събитие. Композицията ѝ, тоест начинът, по който е подредена случката, следва позната схема: експозиция, в която се представят героите и обстановката, завръзка, в която започва конфликтът, перипетии, в които напрежението расте, кулминация, връхната точка на сблъсъка, развръзка, в която конфликтът се разрешава, и епилог - какво се случва след това.

Вазов обаче не разказва всичко по реда, в който се е случило. Разказът има шест номерирани части. Срещата с четника в гората става преди случката на ладията, но я научаваме чак във втората част. Когато авторът разказва по-ранна случка след по-късна, това се нарича ретроспекция. Началото и краят също си отговарят. Преди първата част стои мото от народна песен: "Аферим, бабо, машаллах". То хвали героинята. Последният абзац е епилогът. От него научаваме, че баба Илийца е починала, а внучето е оживяло и е пораснало.