„Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов

За какво е одата

„Опълченците на Шипка“ е творба на Иван Вазов. В нея авторът не разказва за един човек, а за дружини от млади доброволци, които защитават прохода на Шипка. Жанрът е ода: тържествено стихотворение, което слави подвиг и хора.

Творбата има две големи части. Първо Вазов говори за срама на българите. После показва, че на един планински връх този срам е смит. Затова най-добре е да я четеш като отговор на въпроса: какво трябва да знае светът за нас?

Започва със срам

Първите стихове са един дълъг низ от „нека“: нека носим срама по челото, „синила от бича, следи от теглото“. нека историята ни отрича; нека Беласица и Батак „в миналото наше фърлят своя мрак“. нека ни сочат с присмех заради счупените окови.

Това звучи като признание, но е подготовка. Лирическият говорител оставя най-лошото да се каже, за да удари после с обратното: „Нека. Но ний знаем“. Така срамът и споменът, който е „люти“, са само фонът за нещо по-голямо.

Какво се случва на Шипка

Върхът е описан като „паметник огромен“ на безсмъртен подвиг, „покрит с бели кости и със кървав мъх“. Вазов го сравнява с Термопилите. Това е теснина в Гърция, където триста спартанци са спрели персийския цар Ксеркс. Сравнението казва, че и тук малцина са спрели много.

Тогава идва възгласът „О, Шипка!“ и започва самата битка.

Три дни младите дружини бранят прохода. Нападателите идват пристъп след пристъп, „дванайсетий път“. Сюлейман сочи върха и вика: „Търчете! Тамо са раите!“ Върхът му отговаря с вик: „ура!“. Помощ не идва. Вазов казва, че защитниците ще паднат „честно, без страх“, като спартанците.

Когато напрежението е най-голямо, генерал Столетов вика: „Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци!“ Опълченците отговарят, че цяла България ги гледа и че е по-добре да умрат, отколкото да избягат.

След това стават най-страшните редове. Патроните свършват, щиковете се чупят, но „волите траят“. Всяко дърво е меч, всеки камък е бомба. Когато и те свършват, някой изкрясква: „Грабайте телата!“ Мъртвите тела хвърчат над нападателите като черни демони. Врагът се плаши, защото вижда живи и умрели да се бият заедно.

Нови вълни нападатели „потопяват орляка юнашки“ и върхът е на косъм от падането. Тогава идва реплика: „Изведнъж Радецки пристигна със гръм.“ След нея стои ред с точки. Стихотворението не описва какво е станало, а оставя паузата да говори.

Ключови думи: срам, име, слава

Три думи държат цялата творба. Спомен първо е „люти“, а накрая е славен. Име е това, което върхът има: „едно име, що вечно живей“. Слава е това, което замества срама.

Помни и движението на пейзажа. В началото е облак над кръгозора. После „небето синьо“ се подпира на върха. Тъмното се превръща в светло, точно както срамът става чест.

Как свършва

Последните стихове са за Балкана. Той и днес, когато зафаща буря, „спомня тоз ден бурен“ и препраща славата „от урва на урва и от век на век“. Така подвигът не остава само в миналото. Природата го носи нататък като ехо.